- Г-н генерал, как се чувствате на 70 години? Определете един най-ярък спомен от впечатляващата Ви професионална кариера!

- Как се чувствам...като всички станали на 70 години...в „младостта на старостта“, както се казва в песента. Ако трябва да бъда по-конкретен – не съм такъв каквото мислех преди години за тези, които са на 70 години, но не съм и такъв какъвто бях на петдесет. Годините си казват своето.

Когато остарее човек - спомени много. Но най-ярък спомен, който трасира цялата ми служба, си остава спомена за наборния войник. И в пек и в студ той беше способен на всичко, той можеше да направи чудеса, той се раздаваше в изпълнението на своя дълг към Отечеството. Наборният войник преценяваше своите командири, обичаше строгите и принципните , безупречно се подчиняваше на тези, в които вярваше и не на последно място измисляше им и по някой прякор.

Сигурно ще бъда упрекнат в носталгия по миналото, но казармата беше храм на добродетели за всички, храм за съхранение на националните идеали. Във всяко едно отношение тя беше извор, който: развива волята, развива духа, за да се запази нацията; повдига и съхранява вярата на младежите в себе си; създава любов към реда, порядъка и чистотата; развива гражданското самосъзнание, преклонността пред законите и чувство за справедливост; развива любов към нацията, държавата и отечеството; създава гражданина, готов за саможертва в името на националните идеали.

Затова днес все по-често се питам кои са тези институции, които заместиха КАЗАРМАТА в работата с българските младежи.

- Кога Ви беше по-трудно – като млад полеви командир в поделенията, като командващ на Трета армия или като началник на генералния щаб на Българската армия?

- В армията всяка една длъжност има свои задължения и носи своята отговорност за делата си. Колкото по-висока длъжност заемаш в йерархическата стълба толкова и трудностите и отговорностите са повече. Лично смятам, че най-отговорните длъжности в армията са командир на рота, командир на полк, командващ Армия и началник на Генералния щаб, разбира се за онова време, когато служех.

Независимо от длъжностите, които съм заемал, винаги съм спазвал принципите – да бъда много строг със себе си, за да имам правото да изисквам от подчинените; вярност към дълга; безупречно чувство за справедливост и любов към професията и подчинените, с които работех. Няма да скрия, че по този начин се радвах в службата на сплотени войскови колективи, на подчинени, които даваха всичко от себе си за изпълнението на поставените задачи. Винаги съм смятал, че искреността е оная духовна ценност, която обединява хората. И все пак за мен от всички командирски длъжности най-хубавата беше като командир на 12 МСП в Елхово. Полк с личен състав около 1500 души (офицери 100 – 110, сержанти 120 – 130 и останалите наборни войници). Полк с традиции. Трудно ми е да обясня как се чувства човек, когато за първи път застава пред новия строй.

- През годините на прехода, особено през първите години, многократно се спекулираше, че всеки момент ако се наложи, армията е в състояние да извърши преврат. Слава богу, до там не се стигна. Каква е ролята на армията за запазване на гражданския мир?

- Слухове за заплахи от „военен преврат“ винаги са вълнували хората. Вълнуваха и мен. С всяка изминала година, със сблъскването на различни трудности в прехода слуховете ту се увеличаваха, ту отслабваха. И хората вярваха, защото армията беше голяма организирана сила, пръсната по всички големи градове в страната.

Президентът д-р Желю Желев държеше много армията да стои далеч от партийните боричкания и да остане надпартийна институция. По различни поводи, когато сме разговаряли, той наблягаше на „мястото на армията в преходния период“, но никога не ме е търсил за някакъв подобен слух.

Винаги съм смятал, че предназначението на армията е не да се намесва в политическите проблеми на страната. Те трябва да бъдат решени от народа със собствения му вот. Но това ми костваше много – получавах удари и от ляво, и от дясно. Пуснаха за мен най - различни слухове, но не можаха да постигнат целите си. Така се стигна до 10 януари 1997 г., когато бе щурмувано Народното събрание. Бяхме на ръба на гражданска война.

И сега като си спомням тази нощ, изтръпвам. Безредиците ми се сториха цяла вечност. Това беше най-дългата, най-неприятната нощ в живота ми.

Благодарение на всички командири, през тази нощ в страната не се допуснаха никакви неприятни сътресения.

Така армията с много усилия запази гражданския мир по време на прехода, за което днес получава своето призвание.

- Как се променя ролята на командира първо, с оглед участието на наши формирования в задгранични мисии и второ, с оглед на високите технологии, които все по-бързо навлизат във военната практика?

- Винаги съм казвал, че един командир се изгражда с години. Изгражда се с усилен труд, с нестихващо постоянство, с непрекъснато самодоказване както по време на учения и бойни стрелби така и в ежедневните си дейности. Командирът постоянно трябва да повишава професионалната си компетентност, да следи за новостите, които навлизат във военното дело, да познава новите технологии и да знае тяхното практическо използване. И всичко научено да обвързва с практическата дейност.

Изключителна възможност за всичко това дава и участието на наши подразделения в най-различни задгранични мисии на НАТО и ЕС. Те се явяват тест за всички участващи, но за командирите теста е от изключително значение за неговото по-нататъшно израстване.

- Ако приемем, че добра или лоша, реформата в армията продължава да се развива, в каква посока, според Вас трябва да се съсредоточат усилията сега?

- Както и да я приемем (добра или лоша) с голяма болка трябва да кажа, че армията, която е нужна на държавата, все още не е създадена. Причини много и най различни.

Желание имаше и много приказки се изприказваха, но както казва народът, когато за нещо много се говори, не се прави нищо или се прави много малко. Така е и с реформата.

Даже имаше изявление на бившия президент и на управляващи партии, че „Българската армия успешно се реформира“, даже че и „реформата е вече завършена“. Може да е така, ако се смята, че реформата означава само преструктурирането, предислокацията, съкращенията. По тези показатели достигнахме квотите от Ньойския мирен договор, но по модернизацията, по превъоръжаването беше направено много-много малко с оправдание, че няма пари.

А в същото време както и новият военен министър констатира, много военни имоти се даряват и бих го допълнил, даряват се на общините, а те след това ги продават. Да не говоря и за такива имоти, които бяха разграбени и доведени до негодност.

Характерно за нашата история е, че правителствата винаги са се ужасявали от разходите на армията. Това чувство още повече се е засилвало, когато членовете на правителства са ставали хора с недостатъчно разбиране на военна дейност или не служили в редовете на армията. Типичен пример за това е искането от ген. Фичев (началник щаб на армията 1910-1914 г.) за кредит от 12 милиона лева за доставка на тежка обсадна артилерия. Тези 12 милиона били отказани, поради бюджетни икономии. Когато повторно и настойчиво поискал този кредит и се помъчил да убеди министрите със съответните военни доводи за необходимостта от такава тежка артилерия, получава отговора: „С артилерия и баба може да побеждава”.

Този израз е признак на невежество по военните въпроси от тогавашното правителство и е струвало живота на много войници, останали завинаги по бойните полета. Необходимо е да поясня, че по това време България се е радвала на добро материално състояние със здрави финанси и отлично народно стопанство в сравнение с нашите съседи. Това потвърждава още един път една истина, че често пъти военните ни са били третирани като граждани на друга държава.

- Преди 5 години писахте, че парламентът е длъжен да върне престижа на военнослужещите. Стана ли това?

- Да, преди няколко години апелирах за това. Надявах се и с приемането на новия капитален ремонт на закона от правителството на ГЕРБ това да се направи. За голямо съжаление не само че не беше направено, но още повече се задълбочиха нещата с отнемането на определени привилегии, с промените в закона за пенсиониране на военнослужещите и т. н.

Опитите да се манипулира общественото мнение, че всичко това е направено в интерес на офицерите не успяха и повече от 800 подготвени офицери напуснаха Българската армия.

Крайно време е да се разбере от политиците, от народните представители, които приемат законите, че офицерът е командир и възпитател и винаги се готви за боен водач в кризисна ситуация. Неговото призвание е да ръководи своето подразделение и да запази влиянието върху него, даже и пред смъртна опасност. За това са нужни качества, които не се създават само с подготовка и възпитание, но и с добра мотивация в обществото. Затова господа политици, не отнемайте достойнството, което е необходимо на офицера, за да управлява и да е лидер в трудни ситуации.

Политиците е време вече да знаят, че военнослужещите са длъжни да са верни преди всичко на страната и конституцията, в която са се клели, а не на тези които временно упражняват изпълнителната власт. Офицерите трябва да следват повелята на своята съвест, а политиците да ги разберат и да не спекулират с гражданския контрол над военните.

Никога не трябва да забравяме, че в душата на всеки българин живеят заветите на нашите деди и бащи. И че дългът към Отечеството е една от най-здравите връзки между поколенията, между минало, настояще и бъдеще.