Един въпрос, който все по-често възниква в нас – запасните чинове. Възниква, защото най-добре знаем старата истина – „каквито са офицерите, такава е и армията”. Тази народна мъдрост, казана за армията, със същата сила звучи и за другите сфери от обществото. Затова, докато управляващите слоеве със своята подготовка и опит, стоят на висотата на своите длъжности, дотогава и самият народ запазва своята сила и доблест и обратно – упадъка на първите влече след себе си и упадъка на останалите.

Знам,  че сега всеки бивш военен, който има неблагоразумието да се заеме да пише по въпросите на армията се излага на опасност да бъде критикуван, защото и хората, и най-вече политиците смятат, че това са прости неща, не заслужаващи внимание или, че всичко това е вече история. А, ако е генерал – му преписват начин за мислене от миналия век. Може да е и така, но някой трябва да каже истината и не такава, каквато политиците искат да е, а такава каквато е.

Всичко това не е случайност, а процес, анализиран преди много години от военните теоретици и описан по следния начин – „вследствие на дълговременен мирен период се забравят направените от армията заслуги и когато не се очакват военни опасности, тогава все по-често и по-често се обръща внимание на тегобите, с които е свързано поддържането на армията и по този начин се убеждава обществото в безполезността на това учреждение при това използвайки най-различни мними доказателства за това”.

Така се получи и при нас през последните 10-15 години. В публичното пространство непрекъснато се тиражираше мнението, че военна опасност за страната ни няма (освен тероризма и балистичните ракети от Близкия изток) и армията трябва да се реформира и да стане „по-малка, по-мобилна и по-боеготова”. Почти всички правителства извършиха реформата само в частта да стане „по-малка”. Преписването на най-различни епитети към военните включително и „пълната шапка с пари” се оказа мираж в главите на прохождащи политици, но ... си „изигра” своята роля.

След всичко това е крайно необходимо да си зададем въпроса за професионалната мотивация на офицера. Вярно е, че тя е необходима за много длъжности в държавата, но няма друга длъжност, (освен на военния и полицая) от която да се изисква да бъде винаги готов на саможертва в името на Отечеството. А за това се нужни високи морални качества, които на никой не се дават от природата, а се придобиват чрез възпитание и обучение и то не от всички хора.

Основните подбуди за службата на офицерите винаги са били привързаността към военната професия и високото чувство за дълг и отговорност. Стремежът към този идеал трябва да е проникнат от цялото съществуване, за да може да изпълни своето предназначение в цялата си дейност.

Комплектоването на армията с офицери се е извършвало винаги чрез прецизен подбор от най-добрата част на младежта. Във военните училища се залагаха основите на тяхната военна подготовка и възпитание. Опитни преподаватели откриваха техните дарби и характер и ги насочваха за придобиване на необходимите лидерски качества. В нашата военна история интересите на службата винаги са изисквали от офицера да се откаже от лични облаги и материално благосъстояние. Офицера никога не е бил наемник, предлагащ услугите си там, където е по-добре платен. Затова и поведението на офицера никога не се е регулирало от финансови награди или такива наказания.

Привилегиите на офицера в обществото в много страни по света (и някога и сега) се смята като твърде доходен капитал за държавата. Прието е и е така, че колкото повече човек е издигнат духовно в обществото, толкова и чувството му за дълг и отговорност е по-различно, а критериите за оценка по-високи. Само този, който не осъзнава отговорността за своите деяния, само той би си позволил да върши такива неща, причиняващи вреда, както на своите близки, така и на обществото, като цяло.

Всичко това се отнася с още по-голяма сила за офицера. Той винаги е командир и възпитател, готви се за боен водач в критични ситуации. Неговото призвание е да ръководи своето подразделение и да запази влиянието върху него, даже и пред смъртна опасност. За това са нужни качества, които не се създават само с подготовка и възпитание, а и с добрата мотивация на обществото. Такава е неговата обществена мисия, с която трябва да се гордее и да има високо мнение за своето достойнство. Само този офицер, който е свикнал винаги да се счита със собственото „аз”, само той при всякаква ситуация ще се покаже такъв и обратно – този, който се чувствал в незавидно, робско положение, той и в друга ситуация няма да бъде друг. „Робството” отнема достойнството, което е необходимо на офицера, за да може да управлява и да е лидер в трудни ситуации.

Характерно за нашата история е, че правителствата винаги са се ужасявали от разходите на армията. Това чувство още повече се е засилвало, когато членовете на правителства са ставали хора с недостатъчно разбиране на военна дейност или не служили в редовете на армията. Типичен пример за това е искането от ген.Филчев (началник щаб на армията 1910-1914 г.) кредит от 12 милиона лева за доставка на тежка обсадна артилерия. Тези 12 милиона били отказани, поради бюджетни икономии. Когато повторно и настойчиво поискал този кредит и се помъчил да убеди министрите със съответните военни доводи за необходимостта от такава тежка артилерия, получава отговора: „С артилерия и баба може да побеждава”.

Този израз е признак на невежество по военните въпроси от тогавашното правителство и е коствало живота на много войници, останали завинаги по бойните полета. Необходимо е да поясня, че по това време България се е радвала на добро материално състояние със здрави финанси и отлично народно стопанство в сравнение с нашите съседи. Това потвърждава още един път една истина, че често пъти военните ни са били третирани като граждани на друга държава. Сега с преминаването към професионална армия още повече се прекъсва пъпната връзка между народ и армия. Затова уроците от миналото трябва да ни учат и държавата трябва да направи така, че офицерът да изведе обществените над личните си интереси.

А това означава офицера да се откаже от мисълта за правене на състояние, придобиване на различни имотни облаги, постоянното обвързване с определени населени места и т.н., т.е. да се откаже от всичко това, което правят останалите слоеве от обществото. И това трябва да става, когато ценностната система в държавата е тотално променена и на преден план е изведен не моралния, а материалния интерес. В такава действителност трудно може да се прогнозира как може да се осъществи това, без намесата на обществото и търсенето на опита на другите държави, членки на НАТО.

Каква професионална мотивация може да се очаква от офицери, които по време на службата се стремят да скрият своята бедност или постоянно се страхуват от онзи ден, когато ще напуснат армията и как ще преживяват с оскъдните си пенсии, без да търсят допълнително препитание, като портиери, охранители, „оператори” на бариери и т.н.

От друга страна службата изисква от офицера да запази своята юношеска бодрост и работоспособност до пределна възраст. Няма друга професия, която да е свързана с толкова много рискове и с такива прекомерни натоварвания, излагащи на опасност здравето, живота и репутацията на много хора. Всичко това бързо износва офицера и му оставя последствия за цял живот. Често пъти натрупаните здравословни проблеми по време на службата се проявяват след нейното напускане. Затова държавата трябва да създаде необходимите условия за запазване здравето на военнослужещите, както по време на службата, така и до края на живота им.

Похвално е, че в новоприетите поправки в ЗОВС сегашното Народно събрание отдели нужното внимание на този въпрос. Беше приет текст, че „пенсионираните военнослужещи ... и членовете на тяхните семейства ползват лечебните заведения на МО,         при условие и по ред, определен с акт на Министъра на отбраната”, който се очаква да бъде публикуван.

Възникващите напоследък противоречия между властите при назначенията на висшия команден състав в армията в повечето случаи демотивира офицерския корпус. Така хората остават с впечатлението, че много от висшите офицери дължат бързия си растеж много по-малко на своите способности, отколкото на благоволението и пазарлъците на властите. От своя страна всичко това кара някои офицери да се отклоняват от преките си служебни взаимоотношения, за да отделят повече време да докажат своята преданост, а това води към най-лошото – нарушаване на взаимното доверие с колегите си. На кого е нужно всичко това?

Никога не е било допустимо, още повече сега, да се върви по пътя на „зето-шуро-баджанащината”, на партийни „препоръки”, при назначаването на офицерите в армията. Това води единствено до засяване на злоба и омраза към военните началници и управляващите. Покровителството, приятелството и роднинството не трябва да са определящи при назначенията в армията Само справедливото атестиране и честните конкурси могат да дадат възможност и в армията и в другите институции на държавата да се намерят необходимите професионалисти. Само с така подбрани кадри държавата ни ще бъде справедлива майка за всички, ще бъде обичана и в готовност да се мре за нея.

В своята многогодишна служба много офицери (действащи и от запаса) се е налагало да действат и в най-различни ситуации. Да взимат решения и да ги превеждат в изпълнение при не напълно изяснени обстоятелства, притискани от ограниченото време и без да се замислят за възможните последствия. Но, както всички подчертават, че са били вътрешно убедени, че защитават интересите на държавата и са били повече от сигурни, че държавата стои зад тях. Сега често си задавам въпроса, дали сега действащите офицери имат тази увереност и, ако я нямат държавата е длъжна да я създаде.

Наред с чувството за отговорност, което всеки офицер съзнателно трябва да носи в своята душа, има и едно друго отрицателно чувство – страхът от поемане на отговорност. Това сковава слабите духом, те не могат да взимат решения и да действат във важния момент. Такива офицери предпочитат бездействието пред риска, а за оправдание чакат заповед и нареждане от своя началник. Има началници, които уважават такива офицери, които за „всичко ги питат”, без да си дадат сметка, че те не са полезни за армейската структура.

Светът непрекъснато се променя. След всяко голямо събитие, каквото беше премахването на студената война, настъпват нови и нови изменения. Настъпват поврати в отношенията между народите, между съсловията и между хората. Много от старите различия се изглаждат, а други – нови,  се изострят. Понятията за дълг и отговорност често менят своето съдържание.

Но въпреки всичко това, офицерът не може да измени на своето назначение. Той си остава винаги войник и по призвание и по съвест. Той трябва да остане верен на своя обществен дълг и да изпълни своята обществена мисия – да подготви от гражданите на новото време войници, способни при нужда да защитават Родината. А офицерът от новото време се различава от предишния офицер само в понятието за отношението между хората, а не в своята съвест и в чувството за дълг и отговорност. Тези качества са еднакви за офицерите от всички времена. Това трябва да го разберат и политиците. И, ако искат офицера да има професионална мотивация, не трябва да го лишават от човешко достойнство, от самоуважение и самопочитане, не трябва да му напомнят онова неписано житейско правило, че който пълзи не пада.

А за истината. Истината във всичко, рано или късно, и без нашата намеса ще се наложи, защото тя е закона на живота с поуки от историята. Макар и със закъснение и за професионалната мотивация на офицера, тя ще бъде разбрана. Дано не е много късно, защото отричането на стари принципни неща в армията е опасно, ако не стават едновременно със зараждането на новите – произтичащи от старите.

Авторът е бивш началник ГЩ на Българската армия (1994-97 г.). Известен е в армейските среди с прякора „Железния генерал”.

28.06.2010 г. /http://otbrana.alle.bg